Р Е Ш Е Н И Е

№

гр. ИВАЙЛОВГРАД, 14.10.2014 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Ивайловградският районен съд, в открито съдебно заседание на седемнадесети септември две хиляди и четиринадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Калоян Петров

при секретаря М.Й., като разгледа докладваното от съдията ГР. Д. № 36/2014 г. по описа на съда, за да се произнесе съобрази следното:

Ищците И.С.Я., Е.К.К., Д.К.Ч., чрез пълномощника си адв. Л. ***, в исковата си молба уточнена в съдебно заседание, твърдят, че са собственици, при равни квоти, по давностно владение и наследство на недвижим имот – Поземлен имот /ПИ/ № 232 в квартал 16, по регулационния план на с. Драбишна, общ. Ивайловград, обл. Хасково, одобрен със Заповед № 1926/28.09.1966 г., с площ 805 кв. м., при граници: улица, ПИ № 226, ПИ № 227, ПИ № 223, за който имот бил отреден Урегулиран поземлен имот /УПИ/ № IV-232 с площ 1010 кв. м.. Този ПИ ищците били придобили по давност и наследство от К. Д. Я., починал през 1985 г.. През месец януари 1961 година майка му Е. З. Ч. му била дарила недвижим имот, който като зестра е бил лично нейна собственост. Това нейно дарение е станало по повод женитбата на К. Я. с ищцата И.Я.. И тогава, както и сега този имот бил незастроено дворно място, намиращо се в регулацията на село Драбишна, оградено с огради от всички страни. От 1961 година до смъртта си през 1985 г. К. Д. Я. владял този имот като собствен явно и несмущавано, като владението му е започнало от началото на 1961 г. и е продължило до смъртта му. Само той бил ползвал имота, работил го като дворно място, сеел го с различни земеделски култури, оградил имота. Никой, включително негови роднини, не е имал претенции към имота. През последните десетина години, поради възрастта на И.Я. и служебните ангажименти на децата й, те започнали да дават имота под наем на различни лица, които пък работели дворното място. В с. Драбишна имотът бил известен като имот на К. Я. /Ч./. През цялото това време ответникът – Община Ивайловград, не е оспорил владението и не е предявил никакви претенции към имота. Имотът бил дворно място и не бил внасян в ТКЗС, не бил отчуждаван, като за него отчуждителни процедури или водена преписка за отчуждаването му е нямало. През 2008 г. ищците извадили скица на имота, като през 2013 г. поискали презаверка на скицата и тогава били уведомени от Община Ивайловград, че имотът бил актуван като държавна собственост, а впоследствие като общински имот, с актове за държавна и общинска собственост. Преди това те не знаели, че за имота бил съставен акт за държавна, респективно за общинска собственост. Напротив, именно през 2008 г. Община Ивайловград им издала скица на имота, в която изрично е записано, че процесния имот е на наследниците на К. Г. Я.. Преписка за отчуждаване на имота в Община Ивайловград нямало. Така и до ден днешен ищците владеели имота.

Ищците молят съда, след като установи горните обстоятелства да приеме за установено по отношение на ответника Община Ивайловград, че са собственици на процесния недвижим имот, като отмени Актове за общинска собственост № 329 и № 336 от 20.07.2000 г.. Претендират извършените по делото разноски.

Иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК.

Ответникът Община Ивайловград, чрез пълномощника си адв. К., оспорва иска. Счита същия за допустим, но неоснователен.

Съдът като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, прие за установено следното:

От Удостоверение за наследници № на Община Ивайловград 29/24.02.2014 г. се установява, че ищците са наследници /съпруга и деца/ на К. Д. Я., роден през 1936 г. и починал на 31.05.1985 г..

Видно от Скица № 217 същата е издадена от Община Ивайловград на 01.10.2008 г. и отразява УПИ № IV-232 в кв. 16 по плана за улична и дворищна регулация на с. Драбишна, одобрен със Заповед № 1926/28.09.1966 г.. На обяснителната записка върху скицата е удостоверено, че имотът е записан на наследници на К. Г. Я.. УПИ № IV-232 е съставен от по – голямата част на ПИ 232 и част от други имоти.

Със Заявление вх. № в Община Ивайловград 94-00-2772/28/11.2013 г. ищецът Ч. е поискал презаверка на скица на УПИ № IV-232 в кв. 16 по плана на с. Драбишна.

С писмо изх. № 94-00-2772/1 от 11.12.2013 г. Кметът на Община Ивайловград е отказал издаването на скица и удостоверение към нея, тъй като УПИ № IV-232 бил актуван с Акт за държавна собственост № 1509/16.02.1989 г. и впоследствие с Акт за частна общинска собственост /АЧОС/ № 329/20.07.2000 г..

От приетата по делото актуална скица № 77 и Удостоверение № 93.09.06.2014 г., издадено към скицата, съгласно практиката на Община Ивайловград, се установява, че същият имот е записан на Община Ивайловград на основание АЧОС № 329/20.07.2000 г. и АЧОС № 336/20.07.2000 г.. Удостоверено е, че дворищната регулация е утвърдена със Заповед № 337/04.09.1989 г., с която е одобрено изменението на застроително регулационния план, като УПИ IV – за детска градина и детски ясли е преотреден за УПИ IV, УПИ XIII и УПИ XIV за индивидуално жилищно строителство. УПИ IV по регулационни граници бил с площ 1010 кв. м. при граници: улица, УПИ III-227, земеделски земи по картата за възстановена собственост, ПИ 231, ПИ 229 и УПИ XIII.

От заключението на вещото лице Д. и приложените като неразделна част от него документи, се установява, че първият регулационен план на с. Драбишна, в който е отразен процесният имот е от 1922 г. утвърден с Указ № 36/07.03.1922 г.. Имотът бил с № 131 в кв. 32, по цифров модел с площ 1245 кв. м.. По разписен лист бил записан на З. Г. с площ 1187 кв. м., с отразено предназначение за ливада. В разписния лист имало отметка “отчуждава се”.

Във втория и сега действащ план на с. Драбишна одобрен със Заповед № 1926/28.09.1966 г., процесният имот бил с пл. № 232 в кв. 16 и с измерена площ от съставения цифров модел от 805 кв. м., а графично по приложената по делото скица № 77 – 860 кв. м.. По разписен лист имота бил записан на К. Г. Я.. Впоследствие този запис бил зачеркнат с молив и бил извършен нов запис - “държавно”. Имало отметки “отрежда се за детска градина и ясли” и вид на имота “ливада”, като в последната колона на разписния лист било записано с молив “на основание ПМС 216”.

Вещото лице сочи, че със Заповед № 337/04.09.1989 г., било одобрено изменението на застроително регулационния план, като УПИ IV – за детска градина и детски ясли е преотреден за УПИ IV, УПИ XIII и УПИ XIV за индивидуално жилищно строителство.

Имотът не бил изключван от регулация и не бил включван в земите на ТКЗС.

При извършеното изследване в Община Ивайловград вещото лице не установило наличие на документи удостоверяващи провеждането на отчуждителни мероприятия, включително оценки и обезщетения.

За имота вещото лице установило Акт за държавна собственост № 1509/16.02.1989 г. като осование за издаване на акта е отбелязано - “Общински терен, отреден за индивидуално жилищно строителство на основание зап. № 90/15.02.1989 г. на председателя на ИК на ОбНС – Ивайловград”. В акта не е отбелязан бивш собственик. Отбелязано е, че със Заповед № 94/16.03.1989 г. и договор от същата дата е отстъпено право на строеж на жилищна сграда на Данчо И. Санев, по негова молба, със срок за изпълнение на строежа от 5 години.

През 2000 г. кметът на община Ивайловград поискал областният управител на Област Хасково да отпише имота като държавна собственост. Това станало и в резултат били съставени АЧОС № 329/20.07.2000 г. и АЧОС № 336/20.07.2000 г., като разликата между двата била единствено в начина, по който са описани границите на имота.

При оглед на място вещото лице установило, че имота не е застроен и представлява ливада, като в него имало 4 бадема на възраст около 20 години. От север имота бил ограден с мрежа на бетонови колове, а от останалите страни мрежата бил свалена, като са останали бетоновите колове, маркиращи границите му.

Видно от Писмо изх. № 11-00-103/1 от 12.09.2014 г. в Община Ивайловград липсват сведения за посочената в Акт за държавна собственост № 1509/16.02.1989 г. Заповед № 90/15.02.1989 г. на председателя на ИК на ОбНС – Ивайловград, както и за преписката по издаването й.

От показанията на свидетелите И., И. и С. се установява, че процесният имот се намира в с. Драбишна, срещу кметството. В миналото бил по-голям като размер – около 1200 – 1500 кв. м.. Имота бил ограден с телена ограда, но през последните години по–голямата част от телта била открадната, като останали само коловете и оградната мрежата от едната страна. Имотът се владял и обработвал още преди колективизацията през 1957-58 година от Е. и Д. - родители на К. Я., съответно свекър и свекърва на ищцата Я. и баба и дядо на ищците К. и Ч.. Имотът бил наследствен на Е. от нейния баща Зафир и тя го дарила на сина си К. Я., когато се оженил за ищцата И.Я., но продължила да го обработва до смъртта си, заедно със сина си. След смъртта на И. имотът се обработвал от К. и И. Я.и, а след смъртта на К. - се владял и обработвал от тримата ищци, като преди около две години го били дали под наем на жена от селото за да добива сено. Имотът бил известен в селото като имот на К. – наследодателя на ищците. Никой друг не бил владял имота, нито е имал претенции към ищците и наследодателите им за него, включително сестрата на К. Я. - Туша. Имотът не бил одържавяван. Свидетелката И., която от 1980 г. до 1995 г. работила в кметството на с. Драбишна, първите две години и половина като секретар, а впоследствие дванадесет и половина години като кмет, сочи, че съседните на процесния имоти били отчуждени за настаняване на заселници по 26-то Постановление на Министерски съвет, но имота на ищците не бил отчужден. Именно свидетелката И., като кмет на Драбишна съдействала на Общината за издирване на собствениците на отчуждаваните имоти, но за имота на ищците, въобще не било ставало на въпрос да се отчуждава.

Съгласно чл. 79 от Закона за собствеността /ЗС/, действащ в тази си редакция от влизането му в сила на 16.12.1951 г., правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години.

Съгласно чл. 34 от Закона за давността, действащ от 1898 г. до влизане в сила на ЗС, собствеността върху недвижими имущества може да се придобие с непрекъснато владение в продължение на двадесет години, без да има нужда от юридическо основание и добросъвестност.

От събраните по делото доказателства се установи, че наследодателят на ищците К. Д. Я. е установил явно и необезпокоявано владение върху процесния имот в началото на 60-те години на 20-ти век, когато владението му било отстъпено от майка му Е. по повод брака с ищцата И.Я.. Ищците не представиха доказателства кога точно е сключен този брак, но от удостоверението за наследници на К. Д. Я. се установява, че първото му дете – ищцата Е.К. е родено на *** г., от което може да се направи обосновано предположение, че брака е сключен и владението върху имота е установено през 1961 г.. Индиция за това е и обстоятелството сочено от вещото лице, че в разписния лист от 1966 г. като собственик на имота е записан К. Г. Я.. Макар ищците да не представиха доказателства за идентичност на К. Г. Я. с К. Д. Я., с оглед на установеното по делото, че имота е бил във владение на К. Д. Я., а преди това на неговата майка Е. и дядо Зафир, няма съмнение, че посочения в разписния лист К. Г. Я. е именно наследодателя на ищците К. Д. Я., като по някаква причина бащиното му име е било сгрешено.

Установи се, че след смъртта на К. Д. Я., владението на имота е продължено явно и необезпокоявано от наследниците му – ищците, които го владеят и до момента.

Тоест наследодателя на ищците и те сами са владяли имота повече от 20 години и до 16.02.1989 г. когато е съставен Акт за държавна собственост № 1509/16.02.1989 г. в полза на К. Д. Я. и наследилите го ищци е изтекъл над два пъти предвидения в чл. 79 от ЗС 10-годишен срок необходим за придобиване на собствеността. Придобивният срок е бил изтекъл в полза на К. Я. и към 1973 г. когато е приет Закона за собствеността на гражданите, в сила от 30.03.1973 г., поради което последиците свързани с придобивната давност са настъпили /ПОСТАНОВЛЕНИЕ № 4 ОТ 15.03.1978 Г. ПО ГР. Д. № 6/1977 Г., ПЛЕНУМ НА ВС/ и тези последици - придобиването на собствеността, се реализират в настоящото производство от ищците.

Нещо повече за част от имота /1/2 идеална част/ К. Я. е присъедил и владението на майка си Е., а за определена, но неустановена част и владението и на дядо си Зафир, който го е владял, видно от заключението на вещото лице и приложенията му, отпреди 1917 г.. Ищците не представиха доказателства за това, че отразения в разписния лист към плана на селото от 1922 г. като собственик на имота З. Г. е баща на Е. – майката на К. Я., но от събраните доказателства – показанията на свидетелката И., относно името на бащата на Е., който й е дал имота като зестра и показанията на всички свидетели относно периода на владение на имота от рода на ищците, може да се направи обосновано предположение, че З. Г. е именно бащата на Е..

При това положение следва да се прецени дали имота изначално е бил държавна или общинска собственост, което да препятсва придобиването му по давност или ако не бил държавна /общинска/ собственост, дали е извършено надлежно отчуждаване.

Статута и собствеността върху земите освободени от турско иго през 1913 г. каквито са тези в Ивайловградска община са били уредени със специални закони - Закон за уреждане недвижимата собственост в новите земи /ЗУНСНЗ/ /ДВ. бр.92 от 27 Юли 1921 г./ и последващия отменящ го Закон за уреждане недвижимата собственост в земите присъединени към Царството 1913 и 1915 години /ЗУНСЗПЦ/, в сила от 07.06.1941 г..

Съгласно чл. 1 от ЗУНСНЗ доколкото в този закон не е постановено нещо друго, недвижимата собственост в новите земи се подчинява във всяко едно отношение на законите действащи в Царството.

Съгласно чл. 2 от ЗУНСНЗ всички недвижими имоти в новите земи принадлежат или на държавата, или на общините, или на обществените учреждения, или на частни лица, като в чл. 3, чл. 4 и чл. 5 се посочва кои земи са държавна общинска и частна собственост, а именно:

Държавна собственост са особено: 1 - всички недвижими имоти (покрити и непокрити), които на 5 октомври 1912 год. са били частна или обществена собственост на турската държава; 2 - горите (самораслите дървета) в яйлаците и къшлаците; 3) земите, които султанът е подарил на българи за услуги към него, и 4 - имотите, които се падат на държавата, съгласно чл. 7, алинея II от настоящия закон – завладените от Държавата безстопанствени имоти, чийто притежатели не са се завърнали до 27 юли 1925 година.

Собственост на общините са: 1 - мерите и балталъците, т. е. пасища и гори, оставени за общо ползване на жителите на една градска или селска община, които към 5 октомври 1912 год. са били на общинско ползване, и 2 - частните имоти на общините, за които съществуват документи за собственост (тапии), издадени на името на отделни лица, действащи като представители на жителите на общината, макар и без формално пълномощно.

В частна собственост се намират: 1 - недвижимите имоти, които частни лица са притежавали като мюлк, и мирийските имоти, владени от частни лица с тапия.

От обстоятелството, че в разписния лист към плана от 1922 г. като собственик на имота е записан З. Г. и че същият имот е предвиден за отчуждаване, може да се направи обосновано предположение, че проценсият имот не е попадал в категориите имоти, които по силата на ЗУНСНЗ са държавна или общинска собственост, а е попадал в категорията имоти частна собственост.

Съгласно чл. 3, ал. 1, б. “б” от последващия ЗУНСЗПЦ имотите, които по силата на протокола към договора за приятелство с Турската република от 1925 г. /известен като Ангорския договор/ принадлежат на държавата, се отстъпват в полза на владелците от български произход, ако са във владение на купените имоти при влизането на закона в сила и ги владеят не по-малко от 15 години. Предвид установеното по-горе, че имота по силата на ЗУНСНЗ не е бил държавна, а частна собственост, тази разпоредба не е относима към случая.

От горното се установи, че имота след Освобождението на Ивайловградска община е бил частна собственост, поради което не е съществувала пречка за придобиването му с давностно владение в продължение на 20 години по Закона за давността от 1898 г. действащ до 16.12.1951 г. и 10 години по ЗС действащ насетне.

По делото не се установи, че имота е бил надлежно отчужден, по реда на който и да е от законите действали от 1922 г. до днес.

По конкретно:

Към 1922 г., когато е утвърден плана на с. Драбишна с Указ № 36/07.03.1922 г., въпросите за отчуждаването са се уреждали от Закона за имуществата, за собствеността и сервитутите /ЗИСС/ действал в периода 1904 г. до влизане в сила на ЗС и от Закона за отчуждение на недвижимите имущества за държавна и обществена полза /ЗОНИДОП/ от 1885 г. действал до отмяната му със Закона за държавните имоти от 1948 г..

Съгласно чл. 31 от Закона за имуществата, за собствеността и сервитутите действал в периода 1904 г. до влизане в сила на ЗС, никой не може да бъде принуден да отстъпи своята собственост или да позволи на другиму да се ползува от нея, освен за припозната и обявена по законен ред обществена полза и срещу предварително заплащане на справедливо обезщетение, като правилата относително отчуждаването за обществена полза се определят от особен закон.

Такъв е ЗОНИДОП съгласно разпоредбите, на който процедурата по отчуждаване включва 1. Издаване на закон или княжески указ, с които се прогласява обществената полза; 2. Издаване на акт на окръжния управител /областния директор/, с който се определят необходимите земи, ако това не е станало със закона или с княжеския указ; 3. Издаване на заповед /приказ/ на окръжния управител за конкретните имоти, които се отчуждават; 4. Акт за полюбовно съгласие с отчуждаването или съдебно решение, с което се прогласява това отчуждаване и 5. Определяне на оценките на имотите, изплащането им и въвод във владение.

Предвидени са и специалните правила в случаите, когато има спешност от завладяването. Тази спешност се прогласява специално с княжески указ и е предвидена облекчена процедура за съобщаване на решението за отчуждаване на собствениците, както и на самото отчуждаване, ако не е налице съгласие за това. При спор относно размера на обезщетението, имотът се завладява преди изплащането му, но след като е внесена на депозит предварително определената сума.

В зависимост от наличието на съгласие или не, отчуждаването настъпва по силата на административен акт при “полюбовно съгласие” или на съдебното решение при липса на такова. Изплащането на обезщетение не е било условие за настъпването на отчуждителното действие.

В съдебната практика от 30-те години дори било прието, че отчуждителното действие настъпва и при фактическо завладяване на имота от Държавата, като собственикът можел да иска единствено обезщетение.

В конкретният случай не се установи имота да е бил отчужден въз основа на надлежно започната, проведена и приключила процедура по ЗОНИДОП. Не се установи и имота фактически да е бил завладяван от Държавата. Дори записа в разписния лист “отчуждава се”, буквално тълкуван не сочи, че процедурата по отчуждаване е проведена. Документи, от които да се установи проведена и завършила отчуждителна процедура по плана от 1922 г. не се установиха по делото, а се установи и че имота е останал във владение и собственост на З. Г., дъщеря му Е., внука му К. Я. и неговите наследници – ищци по делото. Това, че не е извършено отчуждаване по плана от 1922 г. се потвърждава и от обстоятелството, че в разписния лист по плана на селото от 1966 г. имота отново е записан като частен и собствен на внука на З. Г. - К. Я..

Към 1966 г., когато е утвърден новият план на с. Драбишна със Заповед № 1926/28.09.1966 г. отчуждаването на недвижимите имоти се е уреждало от нормите на Закона за плановото изграждане на населените места /ЗПИНМ/ действащ от 01.01.1950 г. до 31.05.1973 г., Закона за собствеността и Правилника за отчуждаване на имоти за държавна и обществена нужда /ПОИДОН/, действащ от 1952 до 1975 г..

Съгласно чл. 39 от ЗПИНМ недвижимите имоти на частни лица и обществени организации, отредени за мероприятия по улично-регулационния план, се считат отчуждени от деня на обезщетяване на собственика съгласно правилника за приложение на този закон.

Съгласно чл. 101 и сл. от ЗС и за особено важни нужди на държавата могат да се отчуждават имоти, принадлежащи на частни лица с разрешение на Министерския съвет, като собствеността се придобива от датата на решението. Собствениците на имотите се обезщетяват с пари или недвижими имоти. Завземането на отчуждения имот става след заплащането или заменяването му с друг.

В конкретният случай обаче е бил приложим реда по ЗПИНМ по силата на чл. 36 доколкото отчуждението е предвидено за мероприятия, които се осъществяват по улично-регулационния план /също и чл. 17 относно отчуждаване за мероприятия по градоустройствения план/. Съгласно чл. 35, ал. 1 ЗПИНМ уличната регулация установява и терените за обществени нужди и строежи, каквито са детски градини и ясли и, изобщо, всички мероприятия, с които се осъществяват целите на градоустройството.

По делото не се установи да е започнала, проведена и завършила процедура по отчуждаване на процесния имот по реда, на който и да е закон. В този смисъл е заключението на вещото лице. Не се установи и Държавата да е прекъснала владението на наследодателя на ищците. Напротив установи се, че той и наследниците му са продължили необезпокоявано да владеят имота като свой. В самия разписен лист към плана от 1966 г. за имота на К. Я. не е записано, че е отчужден или дори че се отчуждава, което да сочи на започнала процедура, а е записано само, че имота се “отрежда” “за детска градина и ясли”. Това, че имота е “отреден” за тези предназначения не означава, че е бил отчужден. Дори не означава, че е започнала такава процедура, за каквато данни и не се установиха. Мероприятията, за които е имота е бил “отреден” не са и осъществявани.

И още - към датата на съставяне на Акт за държавна собственост № 1509/16.02.1989 г. са действали Закона за собствеността, Закона за териториалното и селищно устаройство /ЗТСУ/ в сила от 01.06.1973 г. до 1998 г., Наредба за държавните имоти.

Съгласно нормите на Глава пета “Отчуждения и обезщетения” на ЗТСУ недвижимите имоти се отчуждават с мотивирана заповед, в различните периоди на действие на закона - на председателя на изпълнителния комитет на окръжния, съответно на градския, на общинския народен съвет, на кмета на общината /чл. 95/. За да влезе в сила заповедта следва да се съобщи на собственика по реда на ГПК /отм./, който има право да я обжалва, тоест следва да е изтекъл срока за обжалването й /чл. 98, а също чл. 107/. Отчуждението настъпва с влизане в сила на заповедта. За отчуждения имот се дължат обезщетения в парична равностойност или друг имот /чл. 81 и сл./. Завземането на отчуждените имоти се извършва след обезщетеване на собствениците /чл. 105/. Ако в 3-годишен срок от влизане в сила на заповедта за отчуждаване на имота правоимащия не бъде обезщетен може да поиска отмяна на заповедта.

Съгласно чл. 134 ЗТСУ за недвижими имоти, отчуждени за мероприятия на държавата, кооперации и обществени организации, се съставя акт за държавна собственост, след като условията за заемане на имота са изпълнени.

Както бе посочено съгласно чл. 101 и сл. от ЗС и Наредбата за държавните имоти, за особено важни нужди на държавата могат да се отчуждават имоти, принадлежащи на частни лица с разрешение на Министерския съвет и собствеността се придобива от датата на решението. Собствениците на имотите се обезщетяват с пари или недвижими имоти. Завземането на отчуждения имот става след заплащането или заменяването му с друг.

Но в конкретният случай отново приложим при евентуално отчуждаване е бил ЗТСУ поради характера на имота и предназначението му.

По делото отново не се установи и в периода на действие на ЗС и ЗТСУ и в частност към датата на съставяне на Акт за държавна собственост № 1509/16.02.1989 г. да е била провеждана отчуждителна процедура за процесния имот, по реда, на който и да е закон. В самия акт за държавна собственост не е посочено основанието за съставянето му, не е посочено наличието на предходен акт за държавна собственост, съгласно нормата на чл. 82 от Наредбата за държавните имоти, а такъв и не се установи да има. Не е посочен и бивш собственик на имота при положение, че такъв, видно от разписния лист на плана от 1966 г., е било известно, че има. Най-малкото не е посочено дори, че имота е бил пак на държавата.

Съгласно чл. 6 от ЗС, в редакцията му от 1951 до 1990 г., държавни стават и имотите, които държавата придобива съгласно законите, а така също и имотите, които нямат друг собственик.

В обобщение - не се установи имотът до 1990 г. да е бил придобит от държавата съгласно законите по смисъла на чл. 6 от ЗС.

При установеното по – горе съставянето на Акт за държавна собственост № 1509/16.02.1989 г. е извършено без правно основание, а и в нарушение на чл. 134 ЗТСУ, тъй като условията за заемане на имота не са били изпълнени.

За пълнота следва да се отбележи и че не се установи имота да е бил отнеман в полза на Държавата по силата на влязло в сила наказателно постановление по Закона за собствеността на гражданите в сила от 30.03.1973 г. до отменянето на съответните норми през 1990 г..

Не се установи имота да е отчуждаван и по реда на ЗДС, ЗОС и ЗУТ действащи към времето на съставяне на актовете за частна общинска собственост и до сега.

Актовете за частна общинска собственост са съставени въз основа на Акт за държавна собственост № 1509/16.02.1989 г., след отписване на имота като държавен на основание § 42 от преходните и заключителни разпоредби към Закона за изменение и допълнение на Закона за общинската собственост /ДВ бр. 96.1999 г./, като в самите актове за частна общинска собственост непрецизно е записано като основание чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОС и § 7, ал. 1, т. 6 от ЗМСМА.

Съгласно чл. 5 от Закона за общинската собственост акта за общинска собственост няма правопораждащо действие, тоест правото на собственост на общината не възниква по силата на акта, а на друг юридически факт – сделка отчуждаване и прочие. Такова правопораждащо действие не е имал и Акт за държавна собственост № 1509/16.02.1989 г., въз основа на които са съставени АЧОС № 329/20.07.2000 г. и АЧОС № 336/20.07.2000 г., които следва да се отменят по реда на чл. 64, ал. 1 от ЗОС, доколкото ищците установиха правото си на собственост по давностно владение и наследство и не се установи правно основание за придобиване на имота от държавата, следователно и от общината, като частен правоприемник на държавата.

Законът не допуска съдът да отменя тези актове, поради което съответното съпътстващо претенцията искане на ищците следва да се отхвърли.

Поради гореизложеното, съдът намира иска по чл. 124, ал. 1 ГПК за доказан и основателен, поради което следва да се уважи, като се приеме за установено по отношение на ответника Община Ивайловград, че ищците И.С.Я., Е.К.К., Д.К.Ч. са собственици на процесния недвижим имот ПИ № 232 в квартал 16, по регулационния план на с. Драбишна, общ. Ивайловград, обл. Хасково, одобрен със Заповед № 1926/28.09.1966 г., с площ 805 кв. м., при граници: улица, УПИ III-227, земеделски земи по картата за възстановена собственост, ПИ 231, ПИ 229 и УПИ XIII, за който имот е отреден УПИ № IV-232 с площ 1010 кв. м..

Ищците са сторили разноски по делото – 55.00 лева за държавни такси, 7.00 лева за банкови такси за извършване на преводи за държавни такси по сметка на съда, 270.00 лева за възнаграждение за вещо лице и 500.00 лева за заплатено адвокатско възнаграждение, които разноски предвид изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът следва да се осъди да им заплати.

Поради горните мотиви, Съдът

Р Е Ш И:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Община Ивайловград с ЕИК: 000235870, със седалище и адрес на управление: гр. Ивайловград, обл. Хасково, ул. “Георги Димитров” № 49, че И.С.Я. с ЕГН: **********, Е.К.К. с ЕГН: **********, Д.К.Ч. с ЕГН: ********** са собственици по давностно владение и наследство на Поземлен имот № 232 в квартал 16, по регулационния план на с. Драбишна, общ. Ивайловград, обл. Хасково, одобрен със Заповед № 1926/28.09.1966 г., с площ 805 кв. м., при граници: улица, УПИ III-227, земеделски земи по картата за възстановена собственост, ПИ 231, ПИ 229 и УПИ XIII, за който имот е отреден УПИ № IV-232 с площ 1010 кв. м., като отхвърля искането съдът да постанови отмяна на АЧОС № 329/20.07.2000 г. и АЧОС № 336/20.07.2000 г..

ОСЪЖДА Община Ивайловград с ЕИК: 000235870, със седалище и адрес на управление: гр. Ивайловград, обл. Хасково, ул. “Георги Димитров” № 49 ДА ЗАПЛАТИ на И.С.Я. с ЕГН: **********, Е.К.К. с ЕГН: **********, Д.К.Ч. с ЕГН: ********** сторените разноски по делото - 55.00 /петдесет и пет/ лева за държавни такси, 7.00 /седем/ лева за банкови такси, 270.00 /двеста и седемдесет/ лева за възнаграждение за вещо лице и 500.00 /петстотин/ лева за заплатено адвокатско възнаграждение.

След влизане в сила на решението, същото ДА СЕ ВПИШЕ в Служба вписвания при РС – Ивайловград, по искане на ищците.

Решението подлежи на обжалване пред ХОС в двуседмичен срок от връчването му на страните.

РАЙОНЕН СЪДИЯ: