Р Е
Ш Е Н
И Е
№
гр.
ИВАЙЛОВГРАД, 02.08.2013 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Ивайловградският районен съд, в
открито съдебно заседание на трети юли две хиляди и тринадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Калоян Петров
при секретаря К.Х., като
разгледа докладваното от съдията ГР. Д. № 29/2013
г. по описа на съда, за да се произнесе съобрази следното:
Ищцовото
дружество “В.” ЕООД – Хасково, чрез пълномощника адв. Недялков от АК – София,
твърди, че с ответника П.Д.Ч. *** се намирали в правоотношение, по силата на
което в периода 29.03.2011 г. – 31.10.2012 г. било доставило на ответника В.
услуги – водоснабдяване, канализация, почистване на водите и други дейности до
имот находящ се на адрес: гр. Ивайловград, ул. “А” № 6, вх. *, ет. *, ап. *, за които услуги били
издадени описаните в исковата молба фактури, общо за сумата 578,47 лева. Тази
сума ответникът не заплатил и върху главниците по фактурите за посочените в
исковата молба периоди били начислени лихви за забава в общ размер на 51,60 лева.
По заявление на ищцовото дружество по чл. 410 ГПК било образувано ч. гр. д. №
197/2012 г. по описа на РС – Ивайловград, по което била издадена заповед за
изпълнение срещу длъжника. Същия извършил възражение срещу издадената заповед,
което обусловило интереса на дружеството от предявяване на настоящия иск.
Моли съда да признае за установено, че ответникът дължи на „В." ЕООД сумите:
- 578,47 лева -
главница, представляваща неплатена цена на предоставени В. услуги, за които са издадени фактури № 5003046746
от 29.04.2011 г.; №
5003105197 от 31.05.2011 г.; № 5003164498
от 30.06.2011 г.; №
5003224198 от 29.07.2011 г.;
№ ********** от 31.08.2011 г.; №
5003344079 от 30.09.2011 г.;
№ 5003403651 от 31.10.2011 г.; №
5003462044 от 30.11.2011 г.
№ 5003519597 от 30.12.2011 г.; №
5003576556 от 31.01.2012 г.;
5003633337 от 29.02.2012 г.; №
5003688865 от 30.03.2012 г.;
№ 5003745277 от 27.04.2012 г.; №
5003803148 от 31.05.2012 г.;
№ 5003861635 от 29.06.2012 г.; №
5003920838 от 31.07.2012 г.;
№ 5003979951 от 31.08.2012 г.; №
5004039061 от 29.09.2012 г. и **********
от 31.10.2012 г.;
- 51,60 лева - законна лихва
за забава, начислена
върху главницата за периода 30.05.2011 г. 11.12.2012 г.; законна лихва
за забава от
датата на депозиране заявлението до датата на
погасяване на задължението. Претендира разноски.
В
съдебно заседание, не се представлява.
Обективно
съединени искове с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от Закона за
задълженията и договорите.
Ответникът
П.Д.Ч. извършва отговор на исковата молба. Оспорва иска по основание и размер като
твърди, че в периода месец април 2011 г. – месец декември 2012 г. в посочения
апартамент не е живял никой, като консумацията по фактурите е записвана
служебно, което било видно и от обстоятелството, че към 15.05.2013 г. водомерът
му показвал 736 куб. м., а по фактурите на В. към 31.10.2012 г. са 844 куб. м..
Около 130 куб. м. метра вода били изразходани от синовете на ответника, които
от месец декември 2012 г. живеели в това жилище.
Съдът
като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
прие за установено следното:
Видно
от приложеното Ч. гр. д. №
197/2012 г. по описа на ИРС, същото е образувано по Заявление на ищцовото
дружество за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ответника,
по което заявление е издадена Заповед № 277 от 17.12.2012 г., с която е
разпоредено ответника да заплати на ищцовото дружество сума в общ размер на
630,07 лева, от които 578,47 лева – главница по посочени в заявлението фактури
и 51,60 лева лихви за забава за периода 30.05.2011 г. до 11.12.2012 г., както и
законната лихва върху сумата 578,47 лева от 14.12.2012 г. - датата на
постъпване на заявлението в съда до окончателното изплащане на задължението, и
сумата 176,22 лева разноски по делото за държавни такси – 25 лева и адвокатско
възнаграждение 151,22 лева.
На
08.01.2013 г. Заповедта за изпълнение била съобщена на ответника, като на
18.01.2013 г., в срок, в съда постъпило възражение от него срещу заповедта.
На
11.03.2013 г. на ищцовото дружество било съобщено за извършеното възражение и
на 11.04.2013 г., в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, то предявило иск по чл. 415,
ал. 1 ГПК, като депозирало исковата молба в “Български пощи”, видно от печата
върху пощенски плик, поради което искът е допустим.
По
делото не е спорно, че ответникът е собственик на имот находящ се на адрес: гр.
Ивайловград, ул. “А” № 6, вх.
*, ет. *, ап. * и е ползвател на предоставяните от ищцовото дружество В.
услуги, което се установява и от показанията на свидетелите Димитър и Георги
Чанкови.
От
показанията на свидетелите се установява, че те, и основно свидетелят Димитър Ч.,
са действителните ползватели на апартамента собственост на баща им – ответника
и майка им. Майка им и баща им се разделили, като майка им живеела от години в
Гърция и рядко си идвала в Ивайловград, а баща им живеел в ресторанта, който
стопанисва, а от известно време - в жилище под наем близо до ресторанта. От
около 4 години свидетелят Георги Ч. работил като строител в София и Пловдив,
като от пролетта на 2011 г. до края на 2012 г. заедно с него работил и
свидетеля Димитър Ч.. В този период в апартамента не живеел постоянно никой, а
бил обитаем само когато някой от двамата или майка им се прибирали в
Ивайловград.
Когато
били в Ивайловград не били посещавани от инкасатор на ищцовото дружество, който
да отчете потребената вода. В края на 2012 г., при
извършено реално отчитане от инкасатор на В., същият им съобщил, че им е
начислена вода в повече от реално потребената за една година напред, като видно
от веществените доказателства – фотографии, към датата депозиране на отговора
на исковата молба – 16.05.2013 г. водомера на ответника е отчел 736 куб. м.
потребена вода.
Общоизвестен
факт в гр. Ивайловград е, че инкасаторите на “В.” в Ивайловград не обявяват
предварително дати и часове на извършване на проверката. Същите се извършват
произволно и случайно, ако въобще се вършат редовно. От тук следва и че
потребителите са лишени от възможността да изпълнят задължението си да осигурят
достъп до измервателните уреди за реално отчитане на потребената вода.
Видно от фактури № 5003046746 от 29.04.2011 г.; №
5003105197 от 31.05.2011 г.; № 5003164498
от 30.06.2011 г.; № 5003224198 от 29.07.2011 г.; № ********** от
31.08.2011 г.; № 5003344079
от 30.09.2011 г.; № 5003403651
от 31.10.2011 г.; №
5003462044 от 30.11.2011 г.;
№ 5003519597 от 30.12.2011 г.; №
5003576556 от 31.01.2012 г.;
5003633337 от 29.02.2012 г.; №
5003688865 от 30.03.2012 г.;
№ 5003745277 от 27.04.2012 г.; №
5003803148 от 31.05.2012 г.;
№ 5003861635 от 29.06.2012 г.; №
5003920838 от 31.07.2012 г.;
№ 5003979951 от 31.08.2012 г.; №
5004039061 от 29.09.2012 г. и № **********
от 31.10.2012 г., потребеното количество вода към 15.10.2012 г. е отразено като
844 куб. м., тоест със 108 куб м. в повече от потребеното към месец май 2013
г..
От фактурите, показанията на свидетелите, приетите
веществени доказателства – фотографии, посочените общоизвестни факти за
отчитането на ползвана вода в Ивайловград, се установява, че ползването на вода
в апартамента на ответника не се е отчитало реално, а количеството на
ползваната вода е определяно служебно.
Действително в някои от фактурите не е отразено, че
отчитането е служебно /№ 5003519597
от 30.12.2011 г.; №
5003576556 от 31.01.2012 г.;
№ 5003688865 от 30.03.2012 г.; № 5003745277 от
27.04.2012 г./, но от обстоятелство, че към средата на 2013 г. водомерът
на ответника показва използвана вода в размер на 736 куб. м., а фактурите, в
които не е отбелязано служебно отчитане, отразяват по – голямо количество на
изразходвана вода, сочи, че и тези фактури са издадени въз основа на служебно
начисляване на потребление.
Видно
от приетата по делото произволна извадка от Общите условия за предоставяне на В. услуги на потребителите
на В. оператор “В.” ЕООД гр. Хасково /ОУ/, ищцовото дружество има право да
изчисли служебно изразходваното количество питейна вода по реда на чл. 46 от
ОУ, ако потребителят не изпълни задължението си по чл. 22, ал. 1 от ОУ за
осигуряване на достъп до измервателните уреди.
Правото
на дружеството да изчисли служебно изразходваната вода обаче е обусловено и от
осъществяване на предпоставките по чл. 22, ал. 3 от ОУ, която уговорка на ОУ
ищцовото дружество не е предоставило по делото, доколкото е неблагоприятна за
него. /В представената извадка се съдържа не ал. 3 на чл. 22 от ОУ, както е
посочено, а ал. 4/.
Но от
предоставената извадка се установява, че за да се извърши служебно отчитане на
потребената вода, следва да е налице отказ на потребителя да осигури достъп до
средството за измерване, който отказ следва да се удостовери с протокол
подписан от длъжностното лице на В и К оператора и поне един свидетел, като
изразходваното количество вода в този случай се отчита по реда на чл. 46 от ОУ,
която разпоредба също е укрита от съда, поради това, че е неблагоприятна за
ищцовото дружество от гледна точка на неприлагането й, с оглед и на
установените различия в месечните начисления на ползвана вода, което показва
неспазване на каквато и да е методика.
По
делото протокол за отказ да се осигури достъп не е представен.
А след
като липсва протокол за отказ да се осигури достъп, то не е налице надлежно
осъществена процедура по служебно изчисляване на изразходвана вода, което от
своя страна означава, че ответното дружество не е имало право да извършва
служебно изчисляване на ползваната вода, а от тук следва, и че издадените
фактури са лишени от фактическо основание.
Предмета
на спора се определя от ищеца с исковата молба, чрез посочените в нея
фактически обстоятелства, на които се основава искът.
В
случая фактическите обстоятелства се свеждат до твърдение за дължимост на
конкретни суми, за които са издадени конкретни фактури, за ползвано конкретно
количество В. услуги, през конкретни периоди от време.
Това е
и предмета на спора, който е ограничен от рамките на предшестващото го
заповедно производство.
В тази
връзка, и заповедта за изпълнение по Ч. гр. д. № 197/2012 г. по описа на ИРС е
издадена за конкретни вземания индивидуализирани чрез конкретни фактури, а исковото производство е
продължение на заповедното.
В
исковото производство се установява основателността на заявеното от ищеца
вземане, в рамките на основанието посочено в заявлението, доколкото именно
срещу вземането по това заявено основание ответника е възразил по заповедното
производство.
Както в
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, така и в исковата молба е
посочено, че претенцията е въз основа на договор за В. услуги и обсъдените
фактури.
От
събраните по делото доказателства се установи, че дружеството не е спазило
уговорките в собствените си ОУ за обявяване на дати за отчитането на
измервателните уреди, за процедура по
удостоверяване на отказ да се осигури достъп до измервателните уреди, за
спазване на методика за служебно изчисляване на ползвана вода, Установи се и
значително по-малко реално потребление.
Ето
защо не се установи твърдението на ищцовото дружество, че в конкретните отчетни
периоди ответникът е ползвал твърдяното количество В. услуги с претендираните
цени, за които са издадени съответни фактури, и върху стойността, на които е
начислена и претендираната лихва, за периоди на забава обусловени от издаването
на фактурите. Поради това претенцията се явява недоказана и неоснователна.
Без
значение е, че по делото се установи, че ответникът реално е ползвал 131 куб.
м. вода, които не е заплатил, доколкото поради недобросъвестността на ищеца по
спазване на собствените си ОУ, не се доказа, че периода, в който ответникът е
изразходвал това количесто вода е периодът, за който са издадени фактурите и за
който се претендира лихва за забава.
Следва
да се отбележи, че съгласно чл. 32, ал. 1 от ОУ потребителят може да извърши
възражение срещу определената дължима сума в 7-дневен срок от получаване на
фактурата, като съгласно ал. 2 подаването на възражението не освобождавало
потребителя от задължението да заплати фактурираната сума.
Получаването
на фактурата предполага нейното връчване, а такова по делото не бе доказано.
Що се
отнася до ал. 2 на чл. 32 от ОУ това условие представлява неравноправна клауза
по смисъла на чл. 143, т. 14 и т. 18 от Закона за защита на потребителите,
доколкото предвижда потребителя да заплати на дружеството-монополист определена
от него сума пари при наличие на спор между страните и преди той да бъде решен
по установения ред. Тоест по същество налага на потребителя да изпълнява своите
задължения за плащане на цена по договора без преди това дружеството монополист
да е изпълнило своите предхождащи задължения, доколкото за изпълнението на
същите има спор.
Ето
защо съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП клаузата на чл. 32, ал. 2 ЗЗП като
неравноправна се явява нищожна и не поражда действие между страните.
Неоснователността
на главния иск влече неоснователност и на зависимите искове по чл. 415, ал. 1,
вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване на вземането за лихва върху главницата от
30.05.2011 г. до 11.12.2012 г. и законна лихва върху главницата от подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда, до окончателното
изплащане на задължението.
Поради горното, съдът намира исковете по чл. 415,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, на „В."
ЕООД, за установяване по отношение на П.Д.Ч. ***, че дължи на „В." ЕООД, сумите:
- 578,47 лева -
главница, представляваща неплатена цена на предоставени В. услуги, за които са издадени фактури № 5003046746
от 29.04.2011 г.; №
5003105197 от 31.05.2011 г.; № 5003164498
от 30.06.2011 г.; №
5003224198 от 29.07.2011 г.;
№ ********** от 31.08.2011 г.; №
5003344079 от 30.09.2011 г.;
№ 5003403651 от 31.10.2011 г.; №
5003462044 от 30.11.2011 г.
№ 5003519597 от 30.12.2011 г.; №
5003576556 от 31.01.2012 г.;
5003633337 от 29.02.2012 г.; №
5003688865 от 30.03.2012 г.; № 5003745277 от
27.04.2012 г.; № 5003803148
от 31.05.2012 г.; № 5003861635
от 29.06.2012 г.; №
5003920838 от 31.07.2012 г.;
№ 5003979951 от 31.08.2012 г.; №
5004039061 от 29.09.2012 г. и **********
от 31.10.2012 г.;
- 51,60 лева - законна
лихва за забава,
начислена върху главницата за
периода 30.05.2011 г. 11.12.2012 г.;
- законна
лихва за забава
от датата на
депозиране заявлението до датата на погасяване на задължението,
които
задължения са предмет на Заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 197/2012 г. по
описа на ИРС, за неоснователни, поради което следва да се отхвърлят.
Поради
горните мотиви, Съдът
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ иска на
„В." ЕООД с ЕИК:
********, със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул. “С” № 2, за
установяване по отношение на П.Д.Ч. ***, че дължи на „В." ЕООД, сумите:
- 578,47 лева -
главница, представляваща неплатена цена на предоставени В. услуги, за които са издадени фактури № 5003046746
от 29.04.2011 г.; №
5003105197 от 31.05.2011 г.; № 5003164498
от 30.06.2011 г.; №
5003224198 от 29.07.2011 г.;
№ ********** от 31.08.2011 г.; №
5003344079 от 30.09.2011 г.;
№ 5003403651 от 31.10.2011 г.; №
5003462044 от 30.11.2011 г.
№ 5003519597 от 30.12.2011 г.; №
5003576556 от 31.01.2012 г.;
5003633337 от 29.02.2012 г.; №
5003688865 от 30.03.2012 г.; № 5003745277 от
27.04.2012 г.; № 5003803148
от 31.05.2012 г.; № 5003861635
от 29.06.2012 г.; №
5003920838 от 31.07.2012 г.;
№ 5003979951 от 31.08.2012 г.; №
5004039061 от 29.09.2012 г. и **********
от 31.10.2012 г.;
- 51,60 лева - законна
лихва за забава,
начислена върху главницата за
периода 30.05.2011 г. 11.12.2012 г.;
- законна
лихва за забава от
датата на депозиране заявлението до датата на
погасяване на задължението,
които
задължения са предмет на Заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 197/2012 г. по
описа на ИРС, като неоснователен.
Решението
подлежи на обжалване пред ХОС в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: